Изследовател: Росица Любенова
Бих искала да дам една различна и, струва ми се, важна гледна точка към социалистическото общество и социалистическия човек, белязани със специфична травматичност (непреодоляна и до днес). Имам предвид една социоаналитична перспектива към действителността, превърнала се в противоречиво, трудно изказуемо минало. Въпросите, които бих искала да проблематизирам са свързани с начините, по които се изграждат и функционират различните образи, населяващи социалистическото общество, как чрез тези образи се създават и утвърждават социалните различия, как индивидите биват социално изключвани и изкуствено декласирани. В същия контекст ще ме интересуват и въпросите за невъзможността за наследяване и социалното страдание.
Бих искала да разгледам невъзможността за осъществяване на собствения жизнен проект като очертая два модуса на функциониране на уязвимостта при социалистическия човек, върху когото биват прилагани, утвърждаващите социалистическата власт, мерки: вътрешно и външно продуцирана уязвимост. Социалистическата действителност се характеризира с особена лекота при приписването на идентичности. И със сигурност именно този е един от факторите, допринасящи за социалното страдание, което долавяме както в ретроспективния дискурс, така и в свидетелствата, създадени в самия период. Тази не-постоянност на социалната позиция води до невъзможност за „постоянстване в битието“ (Бурдийо) от една страна и от друга до външно обусловено и насилствено накъсване на естествения процес на надминаване и отричане на бащата.
В случая, който предлагам „Нямам никой, към когото да се обърна“ е ефект на практиките на изселване и отнемане, т.е. на законово и идеологически обоснованото лишаване от възможността за споделен социален опит. Тази реалност принуждава към предефиниране на собственото „присъствие“ в света и към изграждането на ново всекидневие – процеси, обуславящи потискането на страданието, но не и неговото изчезване.
Провалите на част от социалистическите граждани се намират в самата биография, те са незаличими и не търпят корекции. Те са успехите, с променен знак, успехи, които не носят позитивите, които са били очаквани и търсени от участниците, инвестирали в тях. Невъзможността за продължаване на собствената биографична траектория по начин, различен от идеологически обоснованата такава, създава благоприятна среда за социалното страдание в различни негови вариации. Страдание, в чиято основа стоят осъществените цели и мечти, постиженията, трудът и усилията – едно, бих казала, некласическо страдание. Тъй като страданието се поражда подкопавайки основите на идентичността, а идентичността не е индивидуален конструкт, тя е в пряка зависимост от средата и семейството на индивида, бихме могли да мислим това страдание като групово, семейно или даже колективно. При придаването на идентичност от социалистическата власт личността винаги е обременена с групова или семейна идентичност и тази обремененост е двупосочно функционираща.