За проблема

Тъй като феномените в съвременната ситуация, свързани със социалната уязвимост и несигурност на базовите модуси на преживяване на времето и пространството в т.нар. „дълъг 21 век“, ни разкриват актуално връхлитащи членовете на обществото социални страдания, може да се каже, че за много от тях има дефицит на научни понятийни рамки за разбиране. Ето защо, насочвайки изследователското си внимание в настоящия проект към проблема за социалната уязвимост, разчитаме на иновативни интердисциплинарни понятийни решетки както за неговото осмисляне, така и за удържане на многомерността му. Това е подход същностно различаващ се от тези на традиционни дисциплини като класическата социология, психологията, психиатрията, психоанализата или социалната психология.Много от примерите за социално страдание, наблюдаеми в контекста на обстановката в България по отношение на социално декласираните като бездомниците, например, на расово, полово и възрастово стигматизираните като ромите, хомосексуалистите или старите хора, или дори по отношение на бежанците и малцинствата, са различни от тези в Европа. От една страна спецификите на икономическата криза, политическата нестабилност и недоверието в демократичните институции водят до все по-голяма изолация на хората от икономическия и политическия живот на страната. От друга страна, всекидневието ни се оказва наситено с множество уязвимости, явяващи се под формата на афективни размени – обвинения и оправдания, обиди и свади, клюки и интриги и др., характерни за т. нар. „патогенни ситуации“, при които се блокира „същностната рефлексивност“ на всекидневните социални взаимодействия. Така във всекидневието са наблюдаеми съвсем различни и специфични локални форми на социална „нараненост“. Те са аспекти от т.нар. от етнометодолозите „ендогенни логики на практиките“, като тяхна differentia specifica e, че актуализират отново и отново необходимостта от надеждни и гъвкави научни методи за тяхната идентификация и анализ. Не би било пресилено да се каже, че с такива разполага социоанализата на самонаследяването, като с това се дават и немалки шансове не просто за тяхното разбиране и преодоляване, но и за предефиниране на отношението към социалната уязвимост в публичния дискурс.

Приемаме, че формите на социална уязвимост са аспекти от съвсем локално произведени социални страдания, изживявани от травмирани личности с фрактални идентичности (т.е. с изгубено биографично illusio), които могат да се илюстрират чрез израза „Нямам никой, към когото да се обърна!“, заимстван от лекциите по анализ на разговори на Харви Сакс. Така фокусът върху уязвимостта е в модуса на сингуларността на социалното страдание, както и върху онзи конкретен етап от неговото изживяване, в който чрез различни форми на практически изводи ‘нараненият’ установява, въпреки желанието си за противното, своята лишеност от някой, който е способен да „чуе“ неговото страдание. В резултат на това се достига до преживяване на крайно напрегнатата онтологическа ситуация, в която наистина „Няма никой, към когото да се обърна“, както у Сакс, а ние ще допълним – „а искам“. Цитатът илюстрира не просто момента на признаване на собственото страдание, но и това, че социоаналитикът се идентифицира като онзи търсен Кой (като експерт), способен да „слуша“ страданието в модуса на неговата изживяност. Така се акцентира не толкова върху практиката по провеждане на социоаналитични сеанси, колкото към анализа на извлечените чрез тях емпирични данни. По този начин се очаква както да се развие аналитичната ефективност на логиката и методологията на хуманитарните науки, така и да се постигне напредък в полето на социоанализата, което съдържа потенциал да даде нови шансове за решаването на проблемите на социалната уязвимост. Ето защо проектът е както насочен към изследване на научно-изследователския проблем за практиките на справяне с различни форми на социални уязвимости чрез анализ на емпирични данни, така и ориентиран към приложение и доразвиване на методи за практикуване на една предклинична социоаналитична практика, майевтически спомагаща за самонаследяване и последващо ново „овременяване“ на опита. В тези ситуации светът се е „отдръпнал“ и вече не предлага обекти на инвестиции за онези, които изведнъж са се оказали „отхвърлени“ от социалната игра. Целта на социоаналитика е да направи така, че „отхвърлените“ да могат да се „завърнат“ с ново illusio и с нови либидни енергии за социална игра.